Как да отгледаме емоционално интелигентно дете?

Какво всъщност означава емоционална интелигентност и какво да правите, за да я възпитавате още от най-ранна възраст? Ще намерите всички отговори в статията.

Терминът „емоционална интелигентност“ съществува в научната литература още от 60-те години на миналия век, а едва  през 1990г. бива споменат като цялостна теория. И въпреки това сякаш и до днес тези умения биват пренебрегвани за сметка на интелектуалните способности.

Емоционалната интелигентност е умението да разпознаваме добре, разбираме и управляваме собствените си емоции, а също и да разбираме другите, взаимодействайки си с тях по съответен за ситуацията начин. Терминът обобщава следните умения: саморефлексия, саморегулация, емпатия и управление на взаимоотношенията. Но да управляваш себе си, емоциите и реакциите си не означава да ги криеш и потискаш. Всяка емоция има своето място вътре в нас. Тя трябва да бъде разпозната като усещане (какви сигнали ни дава тялото), да бъде разбрана (какво точно усещам сега) и след това да си позволим да преминем през нея без да я отричаме или спираме.

Затова емоционалната интелигентност не е нещо, с което се раждаме. Всяко едно от тези умения се развива с израстването на децата и опита.

Важно е да си дадем сметка, че емоциите и поведението са две различни неща, които често се припокриват при малките деца, но пък могат да бъдат и много различни. Послушното дете например не винаги е емоционално зряло. Поведението често е маска, зад която може да стои неувереност или неспособност да познаваш добре себе си. По същия начин „непослушното дете“ понякога може много добре да разбира себе си, да знае как се чувства в даден момент и да изразява смело тези емоции навън. Само подходящата форма може да не му е позната още.

Ето кои принципи са важни във формирането на емоционална интелигентност у децата:

1.       Показвайте уважение към личността на децата.

Те имат нужда да бъдат видяни, зачетени, признати за важни, просто защото съществуват. Не защото се държат добре. Да ги обичаме такива, каквито са. Когато детето е удовлетворило базовите си потребности от внимание, любов, сигурност, тогава може да се развива и учи. Ако критикувате – говорете ясно за поведението, което е неприемливо, а не за личността. Не казвайте „много си непослушен“, а „сега изобщо не ме слушаш и правиш нещо нередно“.  

Не омаловажавайте децата с думи от сорта на „много си малък, нищо не разбираш“ или „държиш се като бебе“. От това страда самооценката – вътрешното усещане за значимост. Нямаме ли тази основа, не можем да изграждаме емоционална интелигентност. Детето ще се чувства неспособно, виновно дори или просто ще потиска тъга, гняв, за да се хареса. А е възможен и друг вариант – да ги изразява бурно и да не успява да ги владее, защото ще са по-силни от способности му за саморегулация, които тепърва се развиват.

2.       Изслушвайте децата и подхождайте с доверие.

Да, понякога децата фантазират, дори лъжат след определена възраст. Но ако родителят постоянно се съмнява в детето, то ще започне да възприема себе си като недостатъчно, недостойно. В този сценарий е твърде възможно детето да започне да лъже още повече. Каквото и да ви кажат – чуйте ги. Ако имате съмнения, изговорете ги с тях без да започвате с нападки. Избягвайте въпроси, които започват с „Защо...?“ или „Ти ли беше?“. Те вменяват вина и водят до защитна реакция – отново лъжа или просто затваряне в себе си. Бъдете и вие искрени в разговорите с тях, защото те усещат това и вие сте преди всичко модел за техните собствени действия.

3.       Давайте избор и свобода според възрастта.

Всеки човек има нужда да бъде признат. А за признаем едно дете, трябва да приемем неговия свят. Може точно ярко розовата рокля да му е любима, въпреки че на вас ви вади очите всеки път. Давайте свобода и избор за нещата, които не са свързани с тяхната безопасност и не нарушават основни семейни принципи. Няма да позволите на детето да легне в калта, но пък можете да му сложите леген с вода вкъщи, в който да скача в банята. Това създава пространство за себеизява и спонтанност, а в тези моменти децата учат много за себе си – да се разбират и приемат такива, каквито са.

4.       Научете децата да разбират себе си – не подминавайте никоя емоция.

Ваша задача е да дадете пространство за всяка една емоция, а детето ще реши дали ще се възползва от него. Ако от малки ги учим да мълчат, да търпят болка, да не показват обида, а да игнорират и т.н., ние ги учим да не разчитат сигналите на тялото си и да вървят срещу тях. Всяка емоция има функция, която ни е много нужна. Например гневът ни помага да защитаваме собствените си граници, когато те са потъпкани. В този смисъл той ни е много нужен и не трябва да казваме на децата „не се ядосвай“.

Говорете за всяка емоция и всяко чувство. Питайте ги какво усещат – сърцето ли бие силно, коремът ли ги боли, усещат ли бузите си топли и т.н. Това ще им помогне да чуват себе си, да се разбират и чак след това ще могат и да учат как да реагират на тези усещания. Когато се интересувате от тях, не питайте само какво са правили, а питайте как са се чувствали в дадени моменти от деня. Питайте дали нещо ги е ядосало, натъжило или пък зарадвало. Не се притеснявайте от това, че ще вмените  дадена емоция. Ако работеха така, щеше да е много лесно да вменим на детето вечно щастие. Ако дадена емоция съществува вътре в тях, то тя ще има възможност да излезе навън именно благодарение на вашите въпроси и интерес към вътрешния свят на детето.

Тук е много важно да си дадете сметка, че ролята на родителите не е да правят децата винаги щастливи. Защото това ще ги осъкатява повече, отколкото ще им помага. Ако едно дете премине през разочарование, но в присъствието и с подкрепата на любим възрастен, то ще се почувства овластено, способно, можещо да се справи със следващ такъв дискомфорт. Ако се опитваме да го отдалечим от тази негативна емоция, не му правим услуга. Правим обратното. Детето ще се чувства неспособно и няма да има никаква толерантност към дистрес. А такъв има винаги в живота, който ги очаква.

Но внимавайте! Не оставяйте децата сами „да се оправят“. Те не знаят как и в първите години от живота си – не могат. Затова имат нужда от близост и подкрепа, но не и от игнориране и отвеждане към по-щастливо място. Бъдете до тях в трудните моменти.

Също така разговорите за емоциите не е необходимо да започват когато детето е разстроено. Можете да говорите с тях и в спокойни моменти, да ги разпознавате в историите, които четете, в героите от детските филмчера или в ситуациите, които сте преминали заедно.

И тъй като малките деца трудно обясняват с думи какво се случва вътре в тях, заедно с Artlux crafts създадохме игра, която да отвори такова пространство за разговор, без да се усеща като натиск или разпит.

Игрите са чудесен начин за преработване на всичко, което се е натрупало като напрежение, а също и за учене на нови модели. „Земята на емоциите“ дава възможност на децата и родителите да опознават различни чувства заедно и да откриват какво ново могат да правят, когато ги преживяват, без да се плашат от тях.

5.       Поставяйте ясни и здравословни граници, разграничавайки емоциите от поведението.

Какво ще направи едно ядосано дете? Ще удари, ще ухапе, ще вика.

Какво ще направи едно тъжно дете? Ще плаче, ще легне на земята и ще се бунтува.

Какво ще направи едно превъзбудено дете? Ще скача, ще тича, няма да чува какво казвате.

Не е нужно да са видели всичко това, за да го направят. Тялото остава основно средство за изразяване на емоциите, дори когато думите са вече налични. Затова ролята на родителите е само да пренасочват детето към подходящи форми на поведение, но не и да спират израза за емоциите. Можете да позволите удряне по дивана, но не и по хора. Можете да позволите криене зад вас, но не и обиди. Децата имат нужда от здрави граници, но и най-вече от хората, които да им ги покажат и да ги водят. Те сами не знаят как да владеят себе си и кое е приемливо и кое – не.

6.       Бъдете модел, но не гонете съвършенство.

Вие сте пример за подражание. Но това не означава да бъдете перфектни. Няма съвършени хора. Но има автентични. Децата имат нужда да ви виждат и усещат истински. Не като супергерой, а като човек, който също греши, но поправя грешките си. Като човек, който също се ядосва, но опитва да се владее (макар не винаги да успява). Говорете с тях как се чувствате вие, къде сте постъпили правилно и какво искате да промените. Опитвайте пред тях.

7.       Емпатията – от разбиране на себе си към разбиране на другите.

Не случайно това чувства се появява по-късно. Да даваме пример, да създаваме възможности за грижа, да говорим за различията, да обсъждаме ситуацията от други гледни точки – какво ли са преживяли другите.

Не е случайно, че това чувство се появява по-късно – едва около  и след 5-годишна възраст. Децата първо учат да разбират себе си, а чак след това да могат да се поставят в обувките на другите. Но емпатията ни е много нужна, за да поддържаме здравословни отношения с околните, да принадлежим – друга базова потребност у хората. За да насърчите развитието на това чувство, създавайте възможности пред детето. Нека то чува и вижда какво означава да се погрижиш за друг – било то дете, възрастен или животно.

Въведете детето в дадени доброволчески каузи, дарителски кампании и прочие. Говорете за различията – за това, че никой не е повече или по-малко от друг, но всеки човек е важен. Нормализирайте различния цвят на кожата, различните религии, различните вярвания, мнения, интереси. Децата трябва да знаят, че светът е изобилен, за да могат един ден да се справят с него, независимо в каква ситуация са попаднали. Трябва да знаят, че заслужават любов, но и че могат да дават такава.

Имайте предвид, че развитието на емоционална интелигентност не приключва с дадена възраст. Това е умение, което се учи и тренира цял живот. Първите години и опит поставят основата, а всяка следваща ситуация може да го надгради.

Ако търсите начин да започнете повече разговори за емоциите у дома, „Земята на емоциите“ може да бъде една чудесна отправна точка. Чрез играта можете заедно да опознавате различните чувства и да създавате пространство за разговори, които не винаги възникват спонтанно в ежедневието.

Защото едно от най-ценните неща, които можем да дадем на децата си, е усещането, че не е нужно да крият чувствата си, за да бъдат обичани.